• кавалер на орден "За храброст:
• един от малцината спортни деятели в света с три висши образования - ВНВУ, Право в СУ "Св. Климент Охридски" и Висша треньорска школа (НСА)
• участник в националния отбор (мъже) по волейбол на Световното първенство в Прага през 1949г., където България спечелва бронзови медали - първите медали от световно първенство за родния спорт
• треньор на европейския клубен шампион по волейбол ЦСКА (жени) - 1979г
• заслужил майстор на спорта
• почетен гражданин на София

Всичко изредено дотук обае бледнее пред един епизод от неговата бойна кариера, който ме кара искрено да се възхищавам от Митко Димитров и да съм изключително горд и щастлив, че познавам такъв човек.  През март 1945г. ротен командир Димитров получава заповед под прикритието на нощта да форсира река Драва и да извърши десант на полуостров, образуван от завой на реката, който да задържи под контрола си до второ нареждане. Операцията е изпълнена блестящо и трите взвода на поручик Димитров заедно с придадените им поддържащи подразделения завземат полуострова и се окопават. Следват 8 дни на тежки боеве, в които самите войници казват, че са по-близо до смъртта отколкото до живота. Противникт извършва постоянни атаки, понякога достигайки на метри от нашите окопи, които една след друга са решително отбити от хората на Димитров с унищожителен картечен и пушечен огън. Поради добрата организация и високия дух, противника дава 64 убити, а ротата на Димитров – само четирима. На осмия ден обаче, ситуацията се усложнява – мунициите са на привършване, а противника срещу тях получава свежи нови подкрепления. Заповедта си е заповед – полуострова трябва да се задържи. Връзката с щаба на полка е прекъсната. Тогава Митко Димитров взима тежко лично решение. На своя глава решава да спаси поверените му момчета, които без патрони са обречени на сигурна смърт. В нарушение на заповедта на командването той дава нареждане ротата да се изтегли през реката. Един по един взводовете напускат полуострова. В първата лодка са телата на убитите им другари. В последната лодка се качва командирът поручик Димитров. Военният закон е еднозначен – за неизпълнение на заповед пред лицето на врага наказанието е смърт чрез разстрел. Когато един от войниците, по образование юрист напомня това на Димитров, той отговаря: „Знам. Но по-добре да плаче една майка, вместо 130.” Тази проява на Митко Димитров не е признак на лоша дисциплина или малодушие. Напротив. Той осъзнава обективната обстановка и отговорността си за живота на поверените му хора . Командирът е затова, за да поема отговорност в тежки мигове. И той я поема. Митко Димитров и помощникът му са арестувани и дадени на военен съд. Въпреки очевидния здрав разум в техните действия, законът е нарушен. Осъдени са на доживотен строг тъмничен затвор. Тогава се завихря низ от събития, по които може да се напише роман. Мълвата за саможертвата на ротния командир, който обрекъл себе си за да спаси хората си се разпространява по целия фронт. При гледането на делото на втора инстанция се случва нещо, което е прецедент в цялата съдебна практика – прокурорът по делото, вместо да атакува обвиняемия развълнувано пледира в негова защита, нарича го герой и настоява за освобождаването му. Присъдата е отменена и делото е върнато за преразглеждане. В това време всички войници от ротата искат среща с командването и заявяват твърдо, че няма продължат настъплението, ако не ги води техния командир поручк Димитров. Митко Димитров е възстановен като командир на ротата. Началниците на Първа Българска армия не съжаляват за тази своя отстъпка. В следващите седмици под командването на Митко Димитров ротата извършва чудеса от храброст и героизъм и записва името си във вечния пантеон на българската бойна слава.

Честит юбилей, бай Митко! Господ здраве да ти дава!