Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2011 12:54 - Защо се стигна дотук? (втора част)
Автор: thetrooper Категория: Политика   
Прочетен: 4332 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 25.03.2012 20:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


 

                                        
(продължение на анализа от предния постинг - http://thetrooper.blog.bg/politika/2011/11/19/.852811)
 

                        „Синьото“ управление 1997-2001

Периодът на управление на СДС (ОДС) заслужава специално внимание в този анализ. Сините дойдоха на власт в изключително тежък момент – хуманитарна катастрофа, парализирана икономика, практически незапочнати реформи, международна изолация, срив на държавността... За 4 години правителството на Иван Костов трябваше да действа непрекъснато „на пожар“ - да възстанови покупателната способност на заплатите и пенсиите, да отвоюва България от борческите групировки, да започне болезнени, но необходими реформи, да стартира (макар и частични) лустрация и декомунизация, да спечели „газовата война“ с Русия, да не допусне страната да бъде залята от косовски бежанци, да експулсира руски дипломати за шпионаж, да парира непрекъснатите опити на Турция да се намесва във вътрешните ни работи чрез своята „пета колона“ ДПС, да възстанови униженото ни национално самочувствие чрез изваждане на страната от „черния“ списък на Шенген, да прокара пътя ни към НАТО и ЕС и т.н. и т.н.

Напълно естествено, в такава ситуация няма как да се налагат десни или каквито и да било ценности. Ставаше дума за оцеляването на България като държава и поставянето и на евроатлантически релси. Когато срещу теб са руската енергийна мафия, българските комунисти, мрежите на Държавна сигурност и подопечните им силови групировки, просто не можеш да си играеш на политическа теория и да се идентифицираш като десен, ляв, центрист или някакъв друг. Или ги биеш до смърт, или с държавата ти е свършено. Затова, макар и на пръв поглед парадоксално, СДС не успя тогава да се превърне в дясна партия, въпреки че в немалко отношения провеждаше дясна политика.

След падането от власт през 2001 година СДС можеше да обърне поглед към собствените си недостатъци, да осмисли новите реалности и да се заяви като дясно-консервативна алтернатива на либералното НДСВ. Можеше, но не го направи. Вместо това в партията започнаха противоречия, взаимни обвинения, разцепвания (първи беше Софиянски) и в крайна сметка разпад на ядрото. Именно това отблъсна значителна част от сините избиратели в периода между 2001 и 2003 година.

 

                             Създаването на ДСБ

 

Демократи за силна България беше създадена през 2004 година поради ясно изразеното желание на значителна обществена група да има свое политическо представителство. Тези хора вече не виждаха това представителство в лицето на СДС и затова приеха с еуфория учредяването на новата партия. Тази партия обаче също не успя да се превърне в дясна поради факта, че събра при себе си хора, обединени от две неща: искрена ненавист към комунистите и респект към човека, политика и държавника Иван Костов. По тази причина партия ДСБ приюти хора с диаметрално противоположни политически възгледи. Отвъд широката дреха на антикомунизма и костовизма ние в ДСБ така и не успяхме да изградим собствена политическа физиономия.

 

Стратегическите цели на ДСБ до лятото на 2009 година бяха две – отстраняване на престъпната тройна коалиция от власт и реабилитация на Иван Костов, който в подължение на близо десетилетие беше охулван, оплюван и демонизиран от почти всички влиятелни медии в страната. След изборите от лятото на 2009 година тези две цели бяха постигнати – тройната престъпна сган падна от власт, а Иван Костов вече е чест гост на националните телевизии. С постигането на целите обаче започна драмата...


                                      Синята коалиция

 

Синята коалиция бе създадена в момент, когато това бе абсолютно необходимо – обединението на двете „сини“ партии имаше за цел да върне доверието на избирателите в т.нар. „автентично дясно“. Немалко хора, които симпатизират на синята идея, но бяха разочаровани от резцеплението в СДС, възвърнаха вярата си и дадоха кредит на доверие на новото обединение. Изборният резултат на СК на парламентарните избори може да не изглежда впечатляващ, но със сигурност той бе по-висок, отколкото би бил, ако двете партии се бяха явили отделно и изборите бяха проведени година по-рано. Доказатвлство на тази теза са резултатите на двете партии от евроизборите през май 2007, когато нито ДСБ, нито СДС успяха да изпратят депутат в Европейския Парламент.

Проблемите обаче започнаха след изборното лято на 2009-а... Дотогава, нещата бяха ясни, поне за партия ДСБ. Демократи за силна България притежаваше имиджа на „малка, злобна партия“, която успяваше да мобилизира едно ядро на базата на антикомунизма и костовизма. До началото на 2009-а ДСБ бяхме „сами срещу всички“ и това ни осигуряваше една критична маса от поддръжници, която ни гарантираше присъствие в българския политически живот. Новите политически реалности обаче се оказаха по-сложни.

След сформиране на новото правителство на ГЕРБ и излизането на БСП в опозиция от Синята коалиция се изискваше да бъде разумен и адекватен коректив на ГЕРБ и същевременно да не дава повод за обвинения в съглашателство с БСП и Ахмед Доган. Отделно от това, сините трябваше да отговорят и на очакванията на своите избиратели. Всичко това доведе до поредица от актове, които, ако и да са стратегически оправдани политически ходове, на момента водеха до откъсване на живо електорално месо от СК. Гласуването на кабинета на ГЕРБ с агент на ДС в него, неиздигането на кандидат за кмет на частичните избори в София, скандалът със синята кандидатура за кмет на Разлог, забъркването на името на ДСБ в подкрепа на някакъв гей-парад – всяко от тези действия, къде повече, къде по-малко отблъскваше сини хора от коалицията и нейната обществена подкрепа постепенно започна да намалява. Към това се прибавя и неуспеха да бъде обяснено поведението на СК при вотовете на недоверие срещу правителството (първоначално се гласуваше в подкрепа на ГЕРБ, после „въздържали се“, накрая срещу ГЕРБ заедно с БСП и ДПС). Сините лидери имаха своята обоснована логика, но за съжаление останаха недоразбрани. А това не се прощава на избори.

 

                                   „Кампанията“

 

Пиша думата в кавички, тъй като според преобладаващото мнение, СК не успя да разгърне истинска предизборна кампания в София. (За страната не коментирам, тъй като нямам поглед върху ситуацията, но хората по места със сигурност могат да си направят верните изводи.) Коалицията влезе в реална кампания твърде късно – докато комунистите имаха кандидат за кмет на столицата още от средата на 2010 година (дали не беше и от по-рано?), ние едва през пролетта на 2011 започнахме процедури по издигане на кандидатура. Ясно бе, че СК трябва да има общи кандидати за кмет на София и президент, но не беше ясно как точно ще стане това. Започнаха преговори на ниво градско ръководство ДСБ-СДС, които не доведоха до резултат, а само загубиха време и енергия. Тук не искам да коментирам кой крив и кой прав, нито да заявявам, че надцакването между двете партии навреди на коалицията. Искам да обърна внимание на следното: когато водиш преговори за общи кандидатури, и накрая заявиш, че оставяш избирателите да решат (на предварителни избори), ти ясно показваш, че противоречията по между ви са непреодолими. А това е много лош сигнал към хората от т.нар. „перифиерия“ - тези, чиито гласове искаш да получиш. Иначе предварителните избори са една много добра възможност за развиване на предкампания.

Все пак, предварителните избори бяха проведени, като в тях участваха значително повече граждани от очакваното. Проблемът бе, че веднага след провеждането на изборите се загуби инерцията, породена от предварителната кампания (поне що се отнася до София). Три месеца бяха пропиляни, докато междувременно основните конкуренти на Прошко Прошков продължаваха да работят по един или друг начин за успеха си на изборите. Не се наемам да твърдя чия е вината (на предизборния щаб на Прошко Прошков, на ДСБ-София или на СДС-София), но недобрата координация между тези звена също допринесе за изборния неуспех. Бих искал обаче да направя едно сравнение. През 1997 година за Петър Стоянов гласуваха два и половина пъти повече избиратели, отколкото участваха на предварителните избори за кандидат-президент от СДС. През 2011 година за Прошко Прошков също гласуваха близо два и половина пъти повече избиратели, отколкото участваха на летните предварителни избори в София. А победителят от предварителните избори за кандидат-президент Румен Христов дори не успя да събере общия брой на гласувалите за него и за опонента му Светослав Малинов. Изводите оставям на вас...

По време на същинската кампания също бяха допуснати грешки. Основната според мен е хвърлянето на твърде много ресурс в спечелването на „външни“ избиратели за сметка на недостатъчната работа спрямо „твърдото ядро“ и тези, които най-скоро са се отдалечили от него. Изглежда, че почти всички в предизборния щаб (и аз включително) се бяхме заблудили, че все още в София зад нас стоят стотина хиляди души (колкото е резултатът на СК в столицата преди 2 години). И макар неведнъж да съм казвал „ние да си вземем нашето, а горницата ще дойде от личния чар на Прошко“, аз също се улавях, че пренебрегвам работата с „твърдия електорат“ за сметка на оригинални, но със съмнителна полза инициативи. В крайна сметка тази кампания успя да донесе известен брой „външни“ гласове, но те по никакъв начин нямаше как да компенсират срива на „партийния вот“.

Предизборният щаб изнесе огромна част от кампанията и, напълно естествено, трябва да носи отговорност за незадоволителните резултати. Но това не променя факта, че основните причини за изборния провал се намират извън щаба на Прошко Прошков.

Освен изброените по-горе причини, СК се срина и поради две други, настъпили непосредствено преди началото на кампанията. Едната е закриването на вестник „Седем“. Вярно е, че тиражът на вестника е скромен и достига само до една малка част от най-твърдите избиратели на ДСБ. Но ако си партия и не можеш (или не желаеш) да спасиш партийния си вестник непосредствено преди старта на кампания, това кара хората отстрани да не те приемат насериозно. А точно това са хората, чиито гласове се опитваш да привлечеш.

Другата причина обаче е с несравнимо по-голяма тежест от спирането на „Седем“. Става дума за заиграването на СДС на национално ниво със Софиянски и Бакърджиев и в крайна сметка торпилирането на Синята коалиция. Това, че хората трябваше да гласуват с различни номера за кмет и президент, бе проблем, но по-големият проблем бе друг. След като едни хора в СДС се споразумяха с фалшивото ОДС зад гърба на ДСБ, за всички стана ясно, че Синя коалиция вече няма. При това те се заиграха с изключително омразни на „синята“ общност политически фигури. Не знам дали е продиктувано от малоумие, или е откровен саботаж (а може би е комбинация между двете), но това действие е равносилно на унищожаване на боеприпаси на фронтовата линия, пред лицето на врага. По стария военен закон подобно действие се наказва със смърт чрез разстрел. А по законите на политическата борба?

 

Преди всичко трябва да бъде ясно кои са хората, отговорни за това безумие. Това са председателят на СДС Мартин Димитров и председателят на националния предизборен щаб на СДС Борис Марков. Това са хората, които ликвидираха СДС като политическа сила и обезсмислиха каквато и да било форма на партньорство от страна на ДСБ, докато те са начело.

(Следва)




Гласувай:
5
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: thetrooper
Категория: Политика
Прочетен: 1299239
Постинги: 264
Коментари: 3353
Гласове: 6442
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31